вторник, 28 септември 2010 г.

Кризата в СУ – криза на мениджмънта и криза на заспалите студенти

52 дни трае играта в Сървайвър. По ирония на съдбата студентите на най-старото висше учебно заведение в страната трябваше също толкова дни да „оцеляват” без топла вода.

В затворите най-буйните престъпници биват наказвани като ги пращат в карцера и ги обливат със студена вода. Като такъв се чувствах аз всяка вечер през последните седмици, когато влизах да се къпя в банята. Като наказан престъпник.
Някои мои колеги предпочетоха да си подгряват вода с бързовари. Загряват един леген и влизат в банята да се обливат със затоплената вода. В 21-и век да те принудят да се подмиваш като животно - това е унижение.

Някои от нас се чувстват наказани, други се чувстват унизени. Заслужили сме го! Защо ли? Защото какъвто народът – такива са ни и управниците! Защото когато университетското ръководство пилееше пари за безсмислени командировки, когато се плащаха (и все още продължават да се плащат) заплати на преподаватели, които не се вясват във факултетите, когато се даваха положителни научни атестации на професори и доценти, които от години нямат издаден научен труд, камо ли участие в международна конференция, когато всичките тези престъпления се случваха, ние студентите на СУ стояхме отстрани и гледахме безучастно. Едни от нас учеха, други – работеха, трети – пиеха. Но всички сме еднакво виновни, за дето не упражнихме никакъв контрол, за дето не сигнализирахме по никакъв начин, че сме свидетели на престъпление.

Точно така – заслужили сме да се чувстваме наказани и унизени! Защото всички ние сме съучастници в голямото престъпление наречено „Висше образование в България”.
Висшето образование в България е продъдена кофа, в която се наливат стотици милиони, а резултатите (като брой кадърни специалисти) е нищожен. В България броят на приемните места за студенти надвишава броя на завършващите гимназия. Нищо, важното е да се взима държавна субсидия. Нали някой трябва да плати заплатата на преподавателите и администрацията.

България е на челните позиции в Европа по % от БВП, които местният данъкплатец заделя за висше образование (виж тук и тук).
За сметка на това сме на последните места по критериите ефективност на образователната ни система и приложна стойност на научните изследвания.

Да припомням ли тъй болезнения за всички псевдопатриоти факт, че в нито една европейска или световна класация на университети не се споменава български ВУЗ. Единствената класация, в която споменават български университет (и то на заветното 777-о място) е класацията, нареждаща ВУЗ-овете по активността на техните сайтове. Браво! Браво! Браво! Е поне това постигнахме със 100 млн. лв цялостен бюджет на СУ за 2009 година. Бюджет, надвишаващ бюджетите на повечето общини в България.

Това е жалката истина! Бием се в гърдите, че сме много интелигентни, но всъщност не струваме – и като акъл, и като граждани.
Защото във Франция и най-тъпите студенти щяха да подпалят университетите си, ако ръководствата им ги караха да се подмиват като животни. Не казвам, че това е най-доброто решение, но ние и това не можахме да направим.


През декември със закона за държавния бюджет и през август с постановление на министерски съвет правителството оряза значително държавните субсидии на университетите (20%-30%). Намалените субсидии бяха най-тежко приети от Софийския университет. Дали защото ръководството на СУ беше свикнало систематично да получава допълнителни приходи от предишните правителства, или просто защото СУ изразходва средствата си нецелесъобразно и неоптимизирано, вие сами си преценете.
Но е факт, че само СУ започна толкова бързо да задлъжнява към Топлофикация (първите задължения са от декември 2009). Не УНСС, не ТУ, не УАСГ, а именно СУ реши, че топлата вода на студентите не е приоритет в настоящата тежка икономическа ситуация. Само СУ реши да унижи и да се изгаври със своите студенти, сред които и много млади семейства с бебета.



Това е вбесяващо! Не, това е тъжно.

Софийски университет е в икономическа криза от декември 2009. Въпреки това ръководството му още няма поместен на сайта си антикризисен план – пакет от мерки, с помощта на които ВУЗ-а да излезе от неблагоприятното положение. План, който се съставя и от най-неопитните мениджъри и управленци в период на криза.

Но в СУ мениджъри няма. В следствие няма стратегия за оправяне, няма визия, няма и топла вода.




На въпрос към ректора "Колко спечели СУ от гимнастиките с Топлофикация?" той не можа да отговори категорично. Най-вероятно няма и да отговори. Най-вероятно той самият не знае.
Защото неплащането на сметките към Топлофикация може само да се отлага, но все някога ще трябва да се плати и тогава с елементарна сметка ще се види, че пари не са спестени, единствено студентите бяха унизени.

Освен ясна визия, липсва и проектобюджет за годината. Тук ми е ясно защо няма такъв – просто защото СУ никога не знае колко пари ще успее да изкрънка от правителството и затова няма как предварително да предвиди и създаде проектобюджет.
Е, тази година, а и следващата, съветвам финансовия отдел на СУ предварително да си пишат в графа „изкрънкани пари” една голяма НУЛА.

Докато ръководството на СУ не започне да се държи адекватно, парите няма да стигат. Докато ръководството на СУ не реши да оптимизира най-тежкото си перо „Работни заплати” пари няма да има. Докато не реши да слее някои факултети и да реформира тежкото си административно тяло, парите няма да стигат.


Преди няколко седмици проф. Илчев – ректорът на СУ, публикува отворено писмо към студентската общност на сайта на университета. В това писмо ректорът споменава, че Алма Матер е „най-мощната научно-университетска инсититуция в България”. За да докаже това си твърдение, нека привлече допълнителни приходи от научната дейност на служителите в СУ – както правят стотици западни университети.
В противен случай топла вода пак няма да има.

Ще се запитате, каква е позицията на студентски съвет в цялата тази история. Нали все пак именно те представляват студентите, нали все пак те са избрани, за да „защитават студентските интереси”.
Защитават дренки, защитават единствено и само своя интерес! Те мислят повече затова как да се политически коректни с всички страни, отколкото за интересите на студентите. Е да, ама не. Няма как да си коректен и с двете страни, когато те са в явен конфликт помежду си. Или защитаваш едните, или другите – положение по средата няма. Всъщност положение по средата има и то е назовано с много цветист епитет, но ще запазя поне малко доза възпитание, макар и да не съм сигурен дали студентски съвет го заслужават.
Защото вместо да застанат зад студентите си, повечето от техните членове мислят само и единствено как да си попълнят поредното измислено редче в биографията си – "член на Студентски съвет".
Браво! Браво! Браво!
Елате ми след някоя и друга година на интервю за работа с тази биография и ще ви изритам като кучета, жалки кариеристчета!



И ако някой има забележки към гневния ми тон, то нека дойде у нас да се къпе няколко седмици със студена вода и после да видим как ще са нервите му.

Влизам да се къпя. Не, не с топла вода.

П.С
На 01 октомври (петък) от 10 часа пред Ректората по време на откриването на учебната година ще има протестна демонстрация срещу безумията, които надробиха ръководството на СУ.
Линк към събитието във Фейсбук – тук.




П.П.С
Сега разбирам, че зам. ректорът на СУ по-рано през деня е заявил, че в четвъртък подаването на топла вода в общежитията ще бъде възстановено.
Един ден преди протеста ръководството на СУ се опитва да успокои студенти. Е, няма да се получи! Когато някой ме е унижавал в продължение на седмици и изведнъж ми каже, че спира да ме унижава без да ми се извини искрено, то това няма да заличи моето огорчение. Искам извинение! Искам някой да поеме отговорност за това, че студентските общежития на СУ останаха без топла вода толкова време!
И в петък смятам да си поискам гласно това извинение.

сряда, 8 септември 2010 г.

Българският чадър

България не е известна с много неща по света. Имаме си Христо Стоичков, бациликус булгарикус, Стефка Съботинова, маслодайната роза, красивите българки, прелестната (все още) природа.

Преди 3 десетилетия обаче нашата страна придобива популярност и с още нещо - "българския чадър". Днес малцина от нас знаят за това смъртносно оръжие, с помощта на което някогашните агенти от секретните служби са елиминирали враговете на народа (може би е по-точно да кажем враговете на партията-майка).

Българският чадър представлява пневматичен пистолет, изстрелващ сачми с отрова, който е замаскиран под формата на обикновен чадър. В края на 70-те "чадърът" често е ползван от нашите секретни служби.



За българския чадър се говори по CNN, BBC, Дойче Веле. През 1980 година френският режисьор Жерар Ури създава дори игрален филм за смъртоносното оръжие - Le Coup du Parapluie Bulgare (Изстрелът на българския чадър)

Защо пиша за българският чадър?
Целта на настоящата статия не е възхвала на този печален инструмент на смъртта.
Пиша за нашето изобретение, защото на днешния ден преди 32 години с помощта на смъртоносното оръжие е извършен атентат срещу българския писател Георги Марков.

Георги Марков е писател и сценарист от Живково време неодобряващ тоталитарния начин на управление на партията-майка. След продължителен терор от страна на местната власт през 1969 година Георги Марков напуска страната. Той се установява в Лондон и започва работа като радиоводещ в английската радиостанция Би Би Си и немската Дойче Веле. Често в предаванията си отправя критики по адрес на комунистическия режим в България.

На 07 септември 1978 година обаче се случват две паметни събития.
В легендарната Шатра в Правец софийски танцов ансамбъл играе хора под звуците на родопски гайди. Десетки членове на политбюро на ЦК на БКП и група руски дипломати наблюдават спектакъла и честитя рождения ден на държавния глава.
Тодор Живков седи на централната маса точно под 1800-килограмовия полилей. С прибързана крачка към него се запътва служител на секретните служби. Агентът се доближава до масата и лично прошепва на Бай Тошо, че мисията е изпълнена.



Два часа по-рано на 2400 километра от Правец, при разминаване с непознат мъж на моста „Ватерло“ в Лондон българският писател Георги Марков усеща убождане в дясното си бедро. Решава, че непознатият го е одраскал с чадъра си. Няколко часа по-късно писателят вече е в болница. След 4 дни той умира.
При аутопсията е открита сачма в дясното му бедро. Две години по-късно и друг български журналист-дисидент попада под удара на смъртоносния чадър - този път в Париж.

Написах тази статия, опитвайки се да разпаля гаснещия спомен за едно жестоко време и за един българин, който се осмели да се изправи срещу него. Един човек, който сподели съдбата на българския емигрант, на непримирмия дисидент, на жертва на тоталитаризма.



За финал ще добавя и един цитат от покойния писател:
В държава без правораздавателна система хората губят критерия си за добро и зло, губят координатната си система. А когато човек няма изградена координатна система, то той няма как да притежава перспективни цели. Тогава той не вижда смисъл в това да работи, да учи, да отглежда деца, да се стреми към нещо значително и възвишено. Просто живее ден за ден.
"Задочните репортажи за България", Георги Марков