неделя, 31 октомври 2010 г.

Проф. Георги Димитров относно кризата във висшето ни образование

В предната статия относно кризата в СУ заявих мнението си, че кризата е следствие от слаб мениджмънт и заспали студенти, които не осъзнават кое е ценно за тях и за какво трябва да се борят - а именно качествено образование, което да им осигури пълноценно бъдеще.

Радвам се, че с професор и то не по какво да е, а по "Европеистика" - преподавал в български и чужди университети, мислим по сходен начин. Всъщност проф. Георги Димитров е назовал проблемите с много по-висока прецизност, което е разбираемо предвид факта, че той преподава в Софийски университет повече от 20 години и познава системата отдавна и "отвътре".

Ще си позволя да цитирам няколко от изказванията на професора:



1. Какви са вижданията Ви за модернизиране на системата на финансиране
на ВУ?

Проф. Георги Димитров: Голям проблем в България е повсеместната липса на управленска култура. Изобщо не се разбира, че начините на изпълнение на една дейност са всъщност само инструмент за постигането
на определени цели. Съответно трябва да се определят целите, за да може по относително рационален начин да намерим най-подходящите средства за тяхната реализация. Досегашната практика в управлението на висшето образование е особено
порочна именно защото не разглежда финансирането като инструмент за постигане на обществено приоритетни цели, а оттам – прилаганите механизми устойчиво насърчават загниването на системата. Например, и до ден днешен институциите за висше образование се финансират на така наречения „исторически принцип“, което ще рече – по
инерция. Парите за висше образование се третират като подаяние за бедни, защото са точно такива. Но от подаяние не може да се очаква да е инвестиция, а следователно, не се очаква и резултат. Точно това трябва да се промени. Парите за висше образование са инвестиция на обществен капитал в качеството на работната сила у нас и в културния капитал на страната. Следователно, първото, което трябва да се направи, е да се промени безотчетността в харченето на парите за висше образование. Университетите трябва да си поставят образователни, изследователски и културни цели и да изготвят проекти с аргументирана обосновка – какви ресурси са им необходими за постигане на тези цели, а пък финансирането трябва да стане производно от степента на постигане на целите – т.е. финансирането да бъде съобразно резултатите на съответните институции, които го получават. Защото
при сегашната система ректорите, които по закон са безотговорни разпоредители
с получения бюджет, нямат причина да искат да постигат резултати, различни от преизбирането им за още един мандат (което се постига най-добре именно с обществено безотговорно харчене, т.е. купуване на лична благодарност към щедрия ректор). Университетите трябва да получават не гарантиран бюджет, а да кандидатстват с образователни и научни проекти, в които да е доказана управленска култура и потенциал за постигане на резултати. Иначе каквито и методи на финансиране да въведем, никаква полза няма да има в крайна сметка.
В тази връзка е изключително важно системата да се децетрализира –
не цял един университет с над 70 специалности да се крие зад успеха на
дузина звена. Факултетите трябва да се диференцират съобразно постиженията
им. В Европейския съюз политиките се провеждат чрез принципа
на субсидиарността, който означава съвсем просто нещо – решение
се взима на най-ниското равнище, на което то може да бъде най-ефективно,
т.е. не централните, а най-ниските звена са стимулирани да
поемат отговорност за съществуването си. Ако низовите звена не са
стимулирани да внимават, да се поддържат и развиват, т.е. ако не носят
отговорност за последиците от делата си, защо да не правят, „меко казано“,
грешки или глупости...
С други думи, децетрализацията е просто
другото лице на принципа за отговорност в управлението на обществените
инвестиции във висшето образование. Трябва да е ясно защо и как
се управлява системата за висше образование, за да се минимизира огромната
съпротива срещу реформите, а за тази цел трябва да се направят
видими ползите от тях.
В тази връзка смятам за задължително също и законовото уреждане
на възнаграждението за преподавателски труд въз основа на пряка корелация
със средната работна заплата в страната – асистент = две средни
работни заплати, доцент = три, професор = пет, но въз основа на пълна
академична натовареност за необходимия брой студенти, без „локалните
хитрини“ – да броим един студент за няколко, да отчитаме изпитите
като лекции и пр. местни заслуги... Без сериозна мотивация реформа
не се прави.

2. Какви са пътищата за усъвършенстване на мрежата на ВУ в страната?
(акредитация, рейтинги, ...)

Проф. Георги Димитров: Проблемът с чудовищно раздутата териториална
мрежа от университети не може да се разглежда като „нещо само по себе си“. Този проблем възникна като страничен резултат от
политиките на поредица правителства да изхвърлят стотици хиляди завършили средно образование младежи не на улицата, а в образователните пирамиди.
Там младите хора получаваха „тапии“, но не и образование, а още по-малко – професионални компетентности за биографичен успех и реализация в условия на активен пазар на работната сила. А тази политика се посрещаше с благодарност от хвърковатата професура, която така получи компенсаторен източник за финансиране към нечовешки ниските заплати. Затова и никой не повдигаше въпроса за изчезващото качество на българското висше образование, докато в крайна сметка откритият достъп до европейските университети не открои отказа на най-пригодните за академичен труд млади българи да бъдат лъгани, че получават висше образование у нас.
По същата причина инженер Билинг, който трябваше да бабува над пръкването на заченатата преди него НАОА, отказваше да разбере, че в условията на историческо финансиране на университетите, които не са в динамична среда на конкуренция, няма причина да има вътрешни системи за поддържане на качеството на висшето образование. Какво от това, че по закон университетите имат на хартия такива свои структури?
Да сте видели някъде у нас да има работещо, т.е. постигащо резултати звено за управление на качеството на висшето образование? Къде изобщо у нас висшето образование се управлява – анализира се състояние, откриват се проблеми, вземат се организационни мерки? Никъде.
Борим се с липсата на студенти като търсим как хем да премахнем приемните изпити, хем да ги оставим, че да не изчезнат страничните доходи от частни уроци... Това е равнището на „управленско мислене“.
Припомням тези неща защото явно има очакването, че като направим
рейтингите, и нещата ще цъфнат и вържат. Не хранете подобни
илюзии. „Пътища“ за качествена промяна на териториалната мрежа от
институции за ВО няма, има само един път – и той е динамизиране на
условията за съществуване на тези институции. Трябва да има решимост
да се финансират университетите съобразно резултатите им. Кризата
е удобен случай да се направи такава революция. Докато всички те
имат гарантиран държавен бюджет, ще продължават да се множат. Затова
се връщам към казаното по-горе – трябва да се въведе финансиране,
съобразяващо се с резултатите. (Включително прекратяване на държавното
финансиране). А иначе и по сегашния ЗВО би трябвало резултатите
от атестацията да са основание за диференцирано финансиране. Но
никой не се реши да го направи, защото това би премахнало редица неефективни
институции, а те всичките са в някаква степен неефективни.
Затова повтарям, че трябва да се промени самото разбиране за управление
на университет.
А това означава – публично прозрачно усвояване на средствата, обществеността
трябва да има пряк и постоянен достъп до информация за
всичко, което става в университетите. Прием, успеваемост, отпадащи
студенти, реализация след завършването, финансирани проекти, резултати
от проучванията, списък на публикациите, откритията, иновациите
– тези въпроси са от пряк обществен интерес. За какво ви говори факт,
че в продължение на 30 години всички студенти на еди кой си преподавател
до един имат шестици, макар по всички останали предмети успеваемостта
им да е твърде варираща? В кой реален университет по света
няма отпаднали студенти поради слаб успех?
Иначе и с рейтингите ще стане като с акредитацията – на всички
почти поравно, да не се сърдят, и почти завинаги. НАОА не можа да
бъде инструмент срещу корупцията във висшето образование. Единственото,
което може да стане, както видяхме, е, че самата акредитация
се корумпира. Не защото „материалът е калпав“, а защото в условията
на липсващи стимули за поддържане на качеството, ако НАОА си гледа
добросъвестно работата, трябва да ликвидира цялата система за висше
образование у нас. Така че не става дума за отделни инструменти, а за
системата за висше образование като цяло и това е основното очакване
към нов ЗВО. Но въпросът е тези, които го пишат, дали разбират за
какво иде реч при управлението на една такава система... Проф. Бориславов
е последният, който може да бъде заподозрян в подобно нещо.


Обобщено мнение по проблема изрази и проф. Георги Димитров:

Преди да се каже каквото и да е по частните проблеми на ВО в България,
трябва да се подчертае, че след като 20 години системата за ВО
бе обект на политика за неглижиране и тактическо средство за решаване
на други политически проблеми, днес тя е в състояние на разпад и
пред окончателно изчезване. Не става дума за това, че българските университети изобщо отсъстват от класациите на известните по света университети,
не става дума и за това, че науката, правена в нашите университети,
е провинциална и в много малка своя част е съпоставима с международни
стандарти. (Няма особена разлика в качеството на науката в
БАН и университетите, най-добрите естествено. Както се разбра, погледната
отвън обаче БАН изглежда и тъжно, и нелепо…)
Става дума за това, че българските университети вече не могат да
изпълняват най-основната и елементарна функция – да дават образование
на студентите.
И те изчезват. Студентите са по-малко от държавно
отпуснатите места за тях. И ще стават все по-малко през следващите 15
години. За какво ви говори фактът, че даже в специалност английска
филология в СУ останаха незаети места…. Едва ли някой ще може основателно
да оспорва основанията на СУ „Св. Кл. Охридски“ да се смята
за най-престижно висше учебно заведение у нас, но дори и там нещата
са катастрофални.
През последните 20 години чрез политиката на насърчаване на „масовизацията“
в условия на намаляващо финансиране, предлаганото от
българските университети първо престава да е „висше“, а после все помалко
прилича и на образование. Изследванията върху корупцията във
висшето образование у нас показаха, че, първо, тя е повсеместна и се
различават само степените и формите, в които тази патология намира
израз в съответното училище – нито Стопанската академия в Свищов,
нито УНСС, нито пък ЮЗУ са кой знае какви изключения от общото
състояние. Второ, това, което обичайно се възприема като проява на
корупция, най-вече подкупите в натура, лева или евро, е само най-малката
част от общата развала на висшето образование (виж сборника „Антикорупция/
антиобразование, София, 2004 г.). А тази развала, каквото е
буквалното значение на понятието корупция, идва като резултат от политиката
към висшето образование и начина на неговото управление.
Тази първоначална уговорка е необходима, защото съществуващата
у нас система за висше образование е вредно да се усъвършенства. Тя
трябва да се промени в основополагащите принципи и на първо място
– в принципите на нейното управление.
А вече измежду тях приоритетно внимание заслужават именно принципите
на финансиране, от които произтичат най-големите беди.

Цялата статия може да откриете в Списание „Стратегии на образователната и научната политика".
-------------------------
Още по темата:
- Некадърието и мързелът като национални ценности
- Кой уби българското висше образование?
- 800 свободни места в СУ след трета класация
- Корупция в УНСС?
- Скандалният ректор на Свищовската академия - Величко Адамов
- Отговорът на човекоядците
- Идиокрация?
- В България има повече първокурсници, отколкото първолаци