понеделник, 26 септември 2011 г.

Българският катун пак е изпързалян от вечните си поробители

От една година не бях писал в този блог, защото смятах, че вече е изпълнил до голяма степен функцията си - да събуди българите.

Но конфликта в село Катуница и последващите го събития ме принуждават да отправя отново зова "Събудете се, българи!".

Всички знаят за случая Катуница. Заплахи, убийство, след което се стигна до саморазправа.

В крайна сметка както и самите катунци твърдят - проблемът в селото не е етнически.
"Проблемът не е етнически, проблемът е Цар Киро. Ние нямаме притеснения от местните роми, само той тормози и него трябва да изселят. Няма полиция, няма държава".

В селото живеят много цигани, но с тях няма конфликт. Местните жители имат проблем с Кирил Рашков и групата, която той представлява - групата на безнаказаните мафиоти в България. От това е пропищял народът - от беззаконие и несигурност. Всеки опит да се вмени етническа окраска на този конфликт, както се опитаха да направят арестуваните лумпени във Варна, подставените лица в Пловдив, както се опитаха да направят сценаристите ВМРО, Атака, ДПС, последните запалиха собстения си офис в центъра на Столипиново, за да всеят смут сред местните цигани... всеки опит да се вмени етническа окраска на този конфликт би разфокусирал обществения поглед върху странични и далеч по-маргинални проблеми като интеграцията на ромите, например, или битовата ромска престъпност.

Проблемът с безнаказаните престъпни "бизнесмени" е далеч по-болезнен въпрос за това общество от проблема с неплатените сметки за ток на няколко хиляди цигани. Всъщност проблемът с мафията и корумпираната правораздавателна система е фундаментален за нашето общество. От там идват почти всички социални драми, с които се сблъскваме ежедневно. Мафията трябва да борим сега, не циганите.

Но силите на деня и нощта имат интерес от това да преместят фокуса от тях към съшити с бели конци етнически конфликти. Тук идват на помощ платени журналисти като Бареков и компания.
А народът е достатъчно оскотял и неразсъждаващ, за да се подаде на медийната бълвоч (под медийна визирам както телевизии, така и фейсбук групи, интернет форуми, платени блогове).

Стефан Ралчев:
"Жалко е как ексцесиите на един престъпник от ромски произход предизвикват всеобща реакция в това заблудено общество, а 20 години то си стоя мълчаливо и не се надигна заради безчинствата на българските такива, в десетки пъти по-многобройни от ромските. Безпомощни и жалки, заблудени овце."


... И днес когато общественият дебат все пак имаше шанса да се насочи към този фундаментален социален въпрос - за безнаказаността на избраните, същите тия "избрани" чрез своите служители в телевизионни и електронни медии успяха да пренасочат общественото внимание и гражданска енергия в съвсем друга насока.

Валентин Николов:
"Преди година в Реджио Калабрия в Южна Италия, хиляди се вдигат на мирен протест срещу мафията, година преди това 100 000 души излизат на мирен протест в Неапол отново срещу мафията. Ако се разровите в интернет ще се натъкнете на множество протести през последните 30 години.
У нас се случва най-безумното - един недосегаем ни вдига на бунт не срещу мафията , забележете, а срещу цяла една етническа група, от което ще спечели отново мафията!"




"Рашков не е самозванец, а продукт на средата, в която се е развивал през всичките тези години. Ако имаше обективни и неподкупни правоохранителни, правораздавателни и данъчни органи в държавата, отдавна да са му прекършени крилцата."


Кратка ни е народната памет, едни и същи грешки правим!

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Некадърието и мързелът като национални ценности

Последните седмици имаше поредица от студентски протести. Не подкрепих инициативите, защото имам различно мнение за настоящите митинги.

Неколкократно съм твърдял, че наливането на пари в университетите няма да доведе до повишаване на качеството на образователните услуги в тях. Напротив, финансовата обезпеченост и спокойствие на ректорите ще затвърди настоящото образователно статукво. Статукво, което доведе до там некадърието да се превърне в обществена ценност. Статукво, което доведе до там, че утре когато си заведеш детето на лекар, медикът да ти предпише лекарства за 50лв и детето ти да остане болно... статукво, което доведе до там, че програмистите в мобилния ти оператор да не могат да си внедрят билинг системата няколко месеца и ти да си лишен от възможността да ползваш услугите, за които си платил, през това време... статукво, което доведе до там, че дознателите в местното РПУ да не познават основни текстове в НК и НПК, поради което съдът да бъде принуден да оневини насилника ти... статукво, което доведе до там, че архитектът на кооперацията, в която живееш, да е проектирал тераса, чиято врата не се отваря докрай, а инженерът на кооперацията така е объркал сметките, че едната стена на хола е излязла леко под наклон... статукво, довело до там, че социлозите в НСИ да не знаят етносите в България...

Може да продължаваме с примерите сигурно безкрай. Но изводът е един, че няма как да просперираме като нация, ако некадърието е масово явление. Няма как да получаваме, колкото немеца, когато той работи повече, по-кадърно и по-оптимизирано от нас. Просто няма как. Дори е нагло да искаме да получаваме колкото немеца, ако не произвеждаме колкото него.

Тук се сещам за два подходящи цитата на Айн Ранд:
„Нищо няма значение в живота, освен това колко добре си вършиш работата. Нищо друго. Само това. Каквото и друго да си, то ще произлезе от това. Това е единствената мярка за стойността на човека."

"Хленчещи негодници, които никога не са правили и най-малкото усилие, които не притежават способности и за това да бъдат прости писар, но искат дохода на президенти на компания, които подскачат от провал към провал и очакват вие да плащате сметките им, които смятат желанията си за равни на вашата работа и считат, че нуждата им заслужава по-голяма награда от вашите усилия, които искат да им служите, които искат това да бъде целта на живота ви, които искат вашата сила да бъде безгласна, безправна, незаплатена, останала без награда, роб на тяхната немощ, които твърдят, че сте роден за робство заради гения си, докато те са родени да управляват заради благото на некомпетентността, че вие трябва само да давате, а те - само да взимат, че вие трябва да произвеждате, те - да консумират, че на вас не бива да ви се плаща, нито телом, нито духом, нито с богатство, нито с признание, нито с уважение, нито с благодарност, така че те да могат да пътуват по вашите релси, да ви се подиграват и да ви проклинат, тъй като не ви дължат нищо, дори и усилието да свалят шапките си, за които вие сте платили? Това ли искате? Бихте ли се чувствали горд?..."


Едната от причините за често срещаното в ежедневието ни професионално некадърие според мен се крие в театъра, наречен "Висше образование в България".

Университетите са автономни структури и като такива основният начин да бъдат контролирани от държавата е чрез регулация във финансирането им. Отстрани подобни прояви и бюджетни орязвания изглеждат едва ли не като рекет, да не говорим, че министрите Дянков и Игнатов със силовокомплексарското си поведение засилват допълнително тези впечатления.

Истината обаче е, че държавата не може да се меша пряко във вътрешните дела на университетите и единственият начин да ги контролира е чрез финансови гимнастики. Не съм сигурен дали това е мотивацията на министерския съвет да орязва образователните бюджети или просто гледат как да закрепят републиканския бюджет, но неминуемо студентите, ако имат представа как искат да се развиват техните университети, могат да използват тази ситуация, за да упражнят известен натиск върху университетските си ръководства, защото сега ректорите са склонни да слушат студентите си и да преговорят с тях. Нещо, което преди никога не е било и се наложи да го разбера от личен опит.


Давам си сметка, че моето мнение не е популярно, различно е от позицията на повечето хора, особено в държава, която няма традиции в областта на пазарната икономика и критичното мислене.
Доказателство за това, че тезата ми е непопулярна, е множеството неодоборителни отговори, които получавам от колеги. Техен основен аргумент срещу моето твърдение е, че "знанието и уменията нямат пазарна стойност" и университетите имат за цел да развиват младите "като личности, а не като професионалисти".

Първото, което бих искал тук да заява е, че докато плащам на преподавател да ме учи, то уменията и знанията, които ми се предават, имат пазарна стойност и тя се определя от това, колко съм склонен да платя за въпросната образователна услуга.

Второто, което искам да кажа е, че личностните качества би трябвало да се изграждат в начално и средно училище, и в много по-малка степен в университетите. Смешно ще ми е, ако преподавателите започнат да говорят на лекциите си на 21-22 годишни мъже и жени, че видиш ли трябва да са трудолюбиви, постоянни и амбициозни. Да не говорим, че това на практика не се и говори в университетите.
На мен лично въпросният масов контрааргумент, че "университетите имат за цел да развиват младите като личности, а не като професионалисти" ми звучи едва ли не като "ние искаме, харесва ни да сме мързеливи и по цял ден да ходим на кафета, а нощите да ги изкарваме по дискотеки или в запиване с приятели - това е нашето развитие като личности, и това университетите много добре ни го осигуряват".

Ако това е вашето развитие като личности, нищо чудно, че живеем в бананова република и цените тук са почти същите като в цяла Европа, но за сметка на това заплатите са 10 пъти по-ниски. Може би е време да си признаем, че това е така, защото сме 10 пъти по-некадърни от средния европеец и да продължим с личностното си развитие в кръчмите.
Дори предлагам бакалавъра да го удължат с 5-6 години и да се развиваме личностно до към 30, а?



Вижте сега, не си мислете, че не уважавам личностните умения. Напротив, в областта, в която работя, те са от витално значение и всяка обява за работа за ИТ специалист в jobs.bg включва в себе си изисквания по отношение на личностните качества на кандидата. Личностните качества са важни, просто не смятам, че университетът е мястото, където тепърва трябва да започваме да ги развиваме или да се занимаваме основно с тях. Поне аз знам за какво съм платил семестриалните си такси и какво очаквам да получа срещу тях - не търся личностни умения, защото смятам, че вече съм се постарал достатъчно, за да ги развия.
-------------------------
Още по темата:
- Проф. Георги Димитров относно кризата във висшето ни образование
- Кой уби българското висше образование?
- 800 свободни места в СУ след трета класация
- Корупция в УНСС?
- Скандалният ректор на Свищовската академия - Величко Адамов
- Отговорът на човекоядците
- Идиокрация?
- В България има повече първокурсници, отколкото първолаци

неделя, 31 октомври 2010 г.

Проф. Георги Димитров относно кризата във висшето ни образование

В предната статия относно кризата в СУ заявих мнението си, че кризата е следствие от слаб мениджмънт и заспали студенти, които не осъзнават кое е ценно за тях и за какво трябва да се борят - а именно качествено образование, което да им осигури пълноценно бъдеще.

Радвам се, че с професор и то не по какво да е, а по "Европеистика" - преподавал в български и чужди университети, мислим по сходен начин. Всъщност проф. Георги Димитров е назовал проблемите с много по-висока прецизност, което е разбираемо предвид факта, че той преподава в Софийски университет повече от 20 години и познава системата отдавна и "отвътре".

Ще си позволя да цитирам няколко от изказванията на професора:



1. Какви са вижданията Ви за модернизиране на системата на финансиране
на ВУ?

Проф. Георги Димитров: Голям проблем в България е повсеместната липса на управленска култура. Изобщо не се разбира, че начините на изпълнение на една дейност са всъщност само инструмент за постигането
на определени цели. Съответно трябва да се определят целите, за да може по относително рационален начин да намерим най-подходящите средства за тяхната реализация. Досегашната практика в управлението на висшето образование е особено
порочна именно защото не разглежда финансирането като инструмент за постигане на обществено приоритетни цели, а оттам – прилаганите механизми устойчиво насърчават загниването на системата. Например, и до ден днешен институциите за висше образование се финансират на така наречения „исторически принцип“, което ще рече – по
инерция. Парите за висше образование се третират като подаяние за бедни, защото са точно такива. Но от подаяние не може да се очаква да е инвестиция, а следователно, не се очаква и резултат. Точно това трябва да се промени. Парите за висше образование са инвестиция на обществен капитал в качеството на работната сила у нас и в културния капитал на страната. Следователно, първото, което трябва да се направи, е да се промени безотчетността в харченето на парите за висше образование. Университетите трябва да си поставят образователни, изследователски и културни цели и да изготвят проекти с аргументирана обосновка – какви ресурси са им необходими за постигане на тези цели, а пък финансирането трябва да стане производно от степента на постигане на целите – т.е. финансирането да бъде съобразно резултатите на съответните институции, които го получават. Защото
при сегашната система ректорите, които по закон са безотговорни разпоредители
с получения бюджет, нямат причина да искат да постигат резултати, различни от преизбирането им за още един мандат (което се постига най-добре именно с обществено безотговорно харчене, т.е. купуване на лична благодарност към щедрия ректор). Университетите трябва да получават не гарантиран бюджет, а да кандидатстват с образователни и научни проекти, в които да е доказана управленска култура и потенциал за постигане на резултати. Иначе каквито и методи на финансиране да въведем, никаква полза няма да има в крайна сметка.
В тази връзка е изключително важно системата да се децетрализира –
не цял един университет с над 70 специалности да се крие зад успеха на
дузина звена. Факултетите трябва да се диференцират съобразно постиженията
им. В Европейския съюз политиките се провеждат чрез принципа
на субсидиарността, който означава съвсем просто нещо – решение
се взима на най-ниското равнище, на което то може да бъде най-ефективно,
т.е. не централните, а най-ниските звена са стимулирани да
поемат отговорност за съществуването си. Ако низовите звена не са
стимулирани да внимават, да се поддържат и развиват, т.е. ако не носят
отговорност за последиците от делата си, защо да не правят, „меко казано“,
грешки или глупости...
С други думи, децетрализацията е просто
другото лице на принципа за отговорност в управлението на обществените
инвестиции във висшето образование. Трябва да е ясно защо и как
се управлява системата за висше образование, за да се минимизира огромната
съпротива срещу реформите, а за тази цел трябва да се направят
видими ползите от тях.
В тази връзка смятам за задължително също и законовото уреждане
на възнаграждението за преподавателски труд въз основа на пряка корелация
със средната работна заплата в страната – асистент = две средни
работни заплати, доцент = три, професор = пет, но въз основа на пълна
академична натовареност за необходимия брой студенти, без „локалните
хитрини“ – да броим един студент за няколко, да отчитаме изпитите
като лекции и пр. местни заслуги... Без сериозна мотивация реформа
не се прави.

2. Какви са пътищата за усъвършенстване на мрежата на ВУ в страната?
(акредитация, рейтинги, ...)

Проф. Георги Димитров: Проблемът с чудовищно раздутата териториална
мрежа от университети не може да се разглежда като „нещо само по себе си“. Този проблем възникна като страничен резултат от
политиките на поредица правителства да изхвърлят стотици хиляди завършили средно образование младежи не на улицата, а в образователните пирамиди.
Там младите хора получаваха „тапии“, но не и образование, а още по-малко – професионални компетентности за биографичен успех и реализация в условия на активен пазар на работната сила. А тази политика се посрещаше с благодарност от хвърковатата професура, която така получи компенсаторен източник за финансиране към нечовешки ниските заплати. Затова и никой не повдигаше въпроса за изчезващото качество на българското висше образование, докато в крайна сметка откритият достъп до европейските университети не открои отказа на най-пригодните за академичен труд млади българи да бъдат лъгани, че получават висше образование у нас.
По същата причина инженер Билинг, който трябваше да бабува над пръкването на заченатата преди него НАОА, отказваше да разбере, че в условията на историческо финансиране на университетите, които не са в динамична среда на конкуренция, няма причина да има вътрешни системи за поддържане на качеството на висшето образование. Какво от това, че по закон университетите имат на хартия такива свои структури?
Да сте видели някъде у нас да има работещо, т.е. постигащо резултати звено за управление на качеството на висшето образование? Къде изобщо у нас висшето образование се управлява – анализира се състояние, откриват се проблеми, вземат се организационни мерки? Никъде.
Борим се с липсата на студенти като търсим как хем да премахнем приемните изпити, хем да ги оставим, че да не изчезнат страничните доходи от частни уроци... Това е равнището на „управленско мислене“.
Припомням тези неща защото явно има очакването, че като направим
рейтингите, и нещата ще цъфнат и вържат. Не хранете подобни
илюзии. „Пътища“ за качествена промяна на териториалната мрежа от
институции за ВО няма, има само един път – и той е динамизиране на
условията за съществуване на тези институции. Трябва да има решимост
да се финансират университетите съобразно резултатите им. Кризата
е удобен случай да се направи такава революция. Докато всички те
имат гарантиран държавен бюджет, ще продължават да се множат. Затова
се връщам към казаното по-горе – трябва да се въведе финансиране,
съобразяващо се с резултатите. (Включително прекратяване на държавното
финансиране). А иначе и по сегашния ЗВО би трябвало резултатите
от атестацията да са основание за диференцирано финансиране. Но
никой не се реши да го направи, защото това би премахнало редица неефективни
институции, а те всичките са в някаква степен неефективни.
Затова повтарям, че трябва да се промени самото разбиране за управление
на университет.
А това означава – публично прозрачно усвояване на средствата, обществеността
трябва да има пряк и постоянен достъп до информация за
всичко, което става в университетите. Прием, успеваемост, отпадащи
студенти, реализация след завършването, финансирани проекти, резултати
от проучванията, списък на публикациите, откритията, иновациите
– тези въпроси са от пряк обществен интерес. За какво ви говори факт,
че в продължение на 30 години всички студенти на еди кой си преподавател
до един имат шестици, макар по всички останали предмети успеваемостта
им да е твърде варираща? В кой реален университет по света
няма отпаднали студенти поради слаб успех?
Иначе и с рейтингите ще стане като с акредитацията – на всички
почти поравно, да не се сърдят, и почти завинаги. НАОА не можа да
бъде инструмент срещу корупцията във висшето образование. Единственото,
което може да стане, както видяхме, е, че самата акредитация
се корумпира. Не защото „материалът е калпав“, а защото в условията
на липсващи стимули за поддържане на качеството, ако НАОА си гледа
добросъвестно работата, трябва да ликвидира цялата система за висше
образование у нас. Така че не става дума за отделни инструменти, а за
системата за висше образование като цяло и това е основното очакване
към нов ЗВО. Но въпросът е тези, които го пишат, дали разбират за
какво иде реч при управлението на една такава система... Проф. Бориславов
е последният, който може да бъде заподозрян в подобно нещо.


Обобщено мнение по проблема изрази и проф. Георги Димитров:

Преди да се каже каквото и да е по частните проблеми на ВО в България,
трябва да се подчертае, че след като 20 години системата за ВО
бе обект на политика за неглижиране и тактическо средство за решаване
на други политически проблеми, днес тя е в състояние на разпад и
пред окончателно изчезване. Не става дума за това, че българските университети изобщо отсъстват от класациите на известните по света университети,
не става дума и за това, че науката, правена в нашите университети,
е провинциална и в много малка своя част е съпоставима с международни
стандарти. (Няма особена разлика в качеството на науката в
БАН и университетите, най-добрите естествено. Както се разбра, погледната
отвън обаче БАН изглежда и тъжно, и нелепо…)
Става дума за това, че българските университети вече не могат да
изпълняват най-основната и елементарна функция – да дават образование
на студентите.
И те изчезват. Студентите са по-малко от държавно
отпуснатите места за тях. И ще стават все по-малко през следващите 15
години. За какво ви говори фактът, че даже в специалност английска
филология в СУ останаха незаети места…. Едва ли някой ще може основателно
да оспорва основанията на СУ „Св. Кл. Охридски“ да се смята
за най-престижно висше учебно заведение у нас, но дори и там нещата
са катастрофални.
През последните 20 години чрез политиката на насърчаване на „масовизацията“
в условия на намаляващо финансиране, предлаганото от
българските университети първо престава да е „висше“, а после все помалко
прилича и на образование. Изследванията върху корупцията във
висшето образование у нас показаха, че, първо, тя е повсеместна и се
различават само степените и формите, в които тази патология намира
израз в съответното училище – нито Стопанската академия в Свищов,
нито УНСС, нито пък ЮЗУ са кой знае какви изключения от общото
състояние. Второ, това, което обичайно се възприема като проява на
корупция, най-вече подкупите в натура, лева или евро, е само най-малката
част от общата развала на висшето образование (виж сборника „Антикорупция/
антиобразование, София, 2004 г.). А тази развала, каквото е
буквалното значение на понятието корупция, идва като резултат от политиката
към висшето образование и начина на неговото управление.
Тази първоначална уговорка е необходима, защото съществуващата
у нас система за висше образование е вредно да се усъвършенства. Тя
трябва да се промени в основополагащите принципи и на първо място
– в принципите на нейното управление.
А вече измежду тях приоритетно внимание заслужават именно принципите
на финансиране, от които произтичат най-големите беди.

Цялата статия може да откриете в Списание „Стратегии на образователната и научната политика".
-------------------------
Още по темата:
- Некадърието и мързелът като национални ценности
- Кой уби българското висше образование?
- 800 свободни места в СУ след трета класация
- Корупция в УНСС?
- Скандалният ректор на Свищовската академия - Величко Адамов
- Отговорът на човекоядците
- Идиокрация?
- В България има повече първокурсници, отколкото първолаци