неделя, 25 януари 2009 г.

ПроТЕСТ на българското общество

Авторът на статията, предложена в блога, е
Страшимир Димитров

Демокрацията има смисъл само ако политическата класа бива всекидневно поставяна пред респекта на идеите на обществото за това какво е важно днес и какво не, какво трябва да присъства в дневния ред на държавата и какво не, какво има да се прави в бъдеще и какво не.

Самò по себе си това уравнение изглежда просто, но зад него трябва да седи определен интелектуален потенциал. България дълго време отказваше да впише в дневния си ред друго, освен ядене, пиене и съветска музика. Вина за това, разбира се, носи политическата класа, която по времето на комунизма ползваше народа за цукало, не подтикваше към развитие, смазваше инициативата. Каквито са целите ти, такъв си и ти. Каквото искаш от народа, такова става и той. В българския случай се искаше хората да са скопени, раболепни, инертни. Такива те и станаха. Проблемът на днешния ден е, че вече не българският политически елит определя какви да са хората на днешна България (т.е. каква да е България), а глобализацията, ЕС, Америка, Китай, световната икономика, която не може да търпи търтеи.
Оттука идва и фрустрацията – ние, такива, каквито ни направи Тато и каквито продължава да ни държи сегашният политически елит – сме ненужни. В същото време управляващите отказват изобщо да си поставят въпроса „какво искаме да правят хората, какви искаме да бъдат те”. Отказът не само да се търси решение на този въпрос, но дори и да се постави в общественото пространство, обрича цялото население (най-вече активното) на губене на време, на въртене в кръг на празни обороти, което го демотивира и отчайва.

Протестите, започнали на 14 януари най-накрая вкараха в общественото пространство дискусията за това каква е българската идея за съвременно държавно управление. Оставени на спокойствие след абсолютно аналогичните протести от зимата на 1996-97, нашите политици забравиха кое е тяхното основно призвание – да чертаят път в бъдещето, да водят нацията напред, а не да си чешат крастите и да си клатят краката в уреденото за тях, но безпътно за обществото настояще. Това се случи не толкова заради склонността на политиците към заместването на действията с бездействия и на проектите за развитие на държавата с проекти за собствено егоистично благополучие, колкото заради апатията на обикновените хора, които дори престанаха да гласуват по изборите.
Като граждани обвиняваме власт имащите за не решаването на проблемите на държавата, но не предприемаме никакви конкретни действия да изискаме от политическата класа реални промени. От позицията на мърморещи обвинители прикриваме неспособността си да формулираме идеи и протестни платформи. Най-накрая това се промени. Най-накрая част от обществото излезе на улицата, за да припомни както на политическата класа, така и на другата своя част, че апатията е тая, която убива промените в държавата ни. Хората от улицата показаха и показват, че искат да мислят, да чувстват, да бъдат взаимни и съпричастни в търсене на решение на проблемите си. А решенията на тия проблеми са толкова ясни, че неминуемо зад тях застават почти всички българи, включително и най-апатичните.
Остава да се покаже пътят към решаването на проблемите. Той със сигурност не е в примитивизма на лица като Румен Петков, изсмял се ехидно и по лумпенски в лицето на битите от полицията граждани, или на Бойко Борисов, издал забрана за митинга в разгара му, а вероятно и подклаждал провокаторите от близкия до неофициалните му контакти криминален контингент.
Пътят, който трябва да се извърви, за чудене и маене на гладните пенсионери или озверелите работници, не е само и непременно финансово-икономически, свързан с усвояване на еврофондове или нам-колко-си увеличение на пенсиите и заплатите. Да, безспорно такова драстично увеличение трябва най-накрая да се случи. Да, еврофинансирането трябва да потръгне отново, но за да се случи това първо трябва да се осъзнае нуждата от нов морал и нови ценности, или по-точно казано връщането към един забравен морал и едни забравени ценности. Всичко е заключено в това, управляващите да покажат, че са готови да следват принципи като
да работиш по ясни правила;
да уважаваш другия, дори и да ти е противник;
да виждаш слабия до тебе, да се отзоваваш на молбата му за помощ, а не да го налагаш садистично по гърба;
да мислиш за ситуацията, в която се намира ближния като за ситуация, която може би утре тебе ще сполети.
Ето това се иска да проумеят „силните на деня” българи, или поне по-голямата част от тях – било то политици, бизнесмени, мутро-кметове или просто обикновени хора.
За тези, които не са разбрали исканията на протестиращите – тия искания са преди всичко морални, а не метериални. Това е тяхната сила и затова те събират подкрепата на огромното мнозинство българи не само на площада, а и пред телевизорите и компютрите, в София, Пловдив, Бургас, Мюнхен, Чикаго и Сидни. Затова тия искания уплашиха властта – защото няма лек срещу тях, няма проценти от заплатата, които да могат да бъдат договорени, няма материални средства, които могат да бъдат подхвърлени като трохи на тълпата. В името на реда и законността, в името на просперитета, може да има само реални действия. Срещу престъпниците като Веселин Георгиев или Людмил Стайков, срещу предателите на националните интереси като Георги Първанов или Румен Овчаров, срещу мутрите като Бойко Борисов и „братя” Галеви може да има само затвор. А това не е по вкуса на политическата класа. Те се уплашиха от протестите, защото хората искат промени в статуквото, а не къшей хляб.
Между другото и разните подтичкващи около държавната трапеза лица като Бойко Борисов, Христо Ковачки и Георги Гергов не са противници на статуквото, а само кандитати за по-слънчево място в него. Истинският противник на статуквото е обикновеният българин, проумял, препатил и надскочил страха си да поиска държава,
където превишената скорост се наказва с глоба, а не с рекет от длъжностното лице;
където прокуратурата обвинява престъпниците, а не прикрива престъпленията им;
където нарушителите на реда и спокойствието са преследвани, а не подпомагани от полицията;
където учителите са културни, образовани и добре платени, а не одърпани, сополиви и полуграмотни;
където училищата са модерни, чисти и осигуряват качествено образование на децата, а не ги отвращават и развращават;
където природата не е в капана на променливите настроения на бизнеса, а е защитена като основна ценност на държавата;
където грижите за здравето са достъпни за всички, а не само за ВИП персоните;
където науката заема централно място в общественото пространство, а не чалга-певиците и техните обладатели;
където книгите, а не хазарта, се ползват от данъчни облекчения;

Промяната няма да стане от само себе си, а ще бъде резултат на всекидневните усилия на хората. Дори и с цената на всекидневни протести. Усилия, българите да променят себе си - да престанат да псуват и да слушат чалга, да четат книги, да се интересуват от живота в други държави, да се научат да разглеждат събитията под много ъгли, а не само под похлупака на държавната телевизия или официозните „Труд” и „Стандарт”; да си изхвърлят отпадъците разделно; да спират на пешеходна пътека; да не паркират в градинките и парковете; да не се присмиват на страданието на ближния… Някой би казал – е как да стане тая работа, когато няма обективни условия за такава масова промяна. Ами когато субектите осъзнаят нуждата от промяна и започнат да променят обективните условия, ще се извърши и промяната. Всъщност „промяната” е постоянен процес, така че е безсмислено да определяме някакво очакване тя да „стане”. Промяната се върши всекидневно. Задължение на всеки човек е да прави така, щото тя да се случва в желаната посока. А посоката не е „Във всеки дом – говедо”, а във всяка душа – мисъл.
Следователно промяната на днешна България не е в ръцете на поддръжниците на политическото статукво, а в ръцете на обикновените хора. Промяната е навсякъде около нас. Тя зависи от нас и ние сме тия, които определяме дали тя ще се случи или не. Всеки от нас - според акъла си, според морала си, според силите си – допринася животът в България да е това, което е, а с мечтите и дръзновенията си – това, което иска да бъде.
Протестите срещу политическата класа са крайъгълен камък около превръщането ни от случаен сбор хора в общество, което знае в каква държава иска да живее и знае как да го постигне.

Иво Инджев


--------------------
Сходни теми:
- 14.01 - Национален граждански протест
- Кратък анализ на 14.01

Няма коментари:

Публикуване на коментар