понеделник, 29 ноември 2010 г.

Некадърието и мързелът като национални ценности

Последните седмици имаше поредица от студентски протести. Не подкрепих инициативите, защото имам различно мнение за настоящите митинги.

Неколкократно съм твърдял, че наливането на пари в университетите няма да доведе до повишаване на качеството на образователните услуги в тях. Напротив, финансовата обезпеченост и спокойствие на ректорите ще затвърди настоящото образователно статукво. Статукво, което доведе до там некадърието да се превърне в обществена ценност. Статукво, което доведе до там, че утре когато си заведеш детето на лекар, медикът да ти предпише лекарства за 50лв и детето ти да остане болно... статукво, което доведе до там, че програмистите в мобилния ти оператор да не могат да си внедрят билинг системата няколко месеца и ти да си лишен от възможността да ползваш услугите, за които си платил, през това време... статукво, което доведе до там, че дознателите в местното РПУ да не познават основни текстове в НК и НПК, поради което съдът да бъде принуден да оневини насилника ти... статукво, което доведе до там, че архитектът на кооперацията, в която живееш, да е проектирал тераса, чиято врата не се отваря докрай, а инженерът на кооперацията така е объркал сметките, че едната стена на хола е излязла леко под наклон... статукво, довело до там, че социлозите в НСИ да не знаят етносите в България...

Може да продължаваме с примерите сигурно безкрай. Но изводът е един, че няма как да просперираме като нация, ако некадърието е масово явление. Няма как да получаваме, колкото немеца, когато той работи повече, по-кадърно и по-оптимизирано от нас. Просто няма как. Дори е нагло да искаме да получаваме колкото немеца, ако не произвеждаме колкото него.

Тук се сещам за два подходящи цитата на Айн Ранд:
„Нищо няма значение в живота, освен това колко добре си вършиш работата. Нищо друго. Само това. Каквото и друго да си, то ще произлезе от това. Това е единствената мярка за стойността на човека."

"Хленчещи негодници, които никога не са правили и най-малкото усилие, които не притежават способности и за това да бъдат прости писар, но искат дохода на президенти на компания, които подскачат от провал към провал и очакват вие да плащате сметките им, които смятат желанията си за равни на вашата работа и считат, че нуждата им заслужава по-голяма награда от вашите усилия, които искат да им служите, които искат това да бъде целта на живота ви, които искат вашата сила да бъде безгласна, безправна, незаплатена, останала без награда, роб на тяхната немощ, които твърдят, че сте роден за робство заради гения си, докато те са родени да управляват заради благото на некомпетентността, че вие трябва само да давате, а те - само да взимат, че вие трябва да произвеждате, те - да консумират, че на вас не бива да ви се плаща, нито телом, нито духом, нито с богатство, нито с признание, нито с уважение, нито с благодарност, така че те да могат да пътуват по вашите релси, да ви се подиграват и да ви проклинат, тъй като не ви дължат нищо, дори и усилието да свалят шапките си, за които вие сте платили? Това ли искате? Бихте ли се чувствали горд?..."


Едната от причините за често срещаното в ежедневието ни професионално некадърие според мен се крие в театъра, наречен "Висше образование в България".

Университетите са автономни структури и като такива основният начин да бъдат контролирани от държавата е чрез регулация във финансирането им. Отстрани подобни прояви и бюджетни орязвания изглеждат едва ли не като рекет, да не говорим, че министрите Дянков и Игнатов със силовокомплексарското си поведение засилват допълнително тези впечатления.

Истината обаче е, че държавата не може да се меша пряко във вътрешните дела на университетите и единственият начин да ги контролира е чрез финансови гимнастики. Не съм сигурен дали това е мотивацията на министерския съвет да орязва образователните бюджети или просто гледат как да закрепят републиканския бюджет, но неминуемо студентите, ако имат представа как искат да се развиват техните университети, могат да използват тази ситуация, за да упражнят известен натиск върху университетските си ръководства, защото сега ректорите са склонни да слушат студентите си и да преговорят с тях. Нещо, което преди никога не е било и се наложи да го разбера от личен опит.


Давам си сметка, че моето мнение не е популярно, различно е от позицията на повечето хора, особено в държава, която няма традиции в областта на пазарната икономика и критичното мислене.
Доказателство за това, че тезата ми е непопулярна, е множеството неодоборителни отговори, които получавам от колеги. Техен основен аргумент срещу моето твърдение е, че "знанието и уменията нямат пазарна стойност" и университетите имат за цел да развиват младите "като личности, а не като професионалисти".

Първото, което бих искал тук да заява е, че докато плащам на преподавател да ме учи, то уменията и знанията, които ми се предават, имат пазарна стойност и тя се определя от това, колко съм склонен да платя за въпросната образователна услуга.

Второто, което искам да кажа е, че личностните качества би трябвало да се изграждат в начално и средно училище, и в много по-малка степен в университетите. Смешно ще ми е, ако преподавателите започнат да говорят на лекциите си на 21-22 годишни мъже и жени, че видиш ли трябва да са трудолюбиви, постоянни и амбициозни. Да не говорим, че това на практика не се и говори в университетите.
На мен лично въпросният масов контрааргумент, че "университетите имат за цел да развиват младите като личности, а не като професионалисти" ми звучи едва ли не като "ние искаме, харесва ни да сме мързеливи и по цял ден да ходим на кафета, а нощите да ги изкарваме по дискотеки или в запиване с приятели - това е нашето развитие като личности, и това университетите много добре ни го осигуряват".

Ако това е вашето развитие като личности, нищо чудно, че живеем в бананова република и цените тук са почти същите като в цяла Европа, но за сметка на това заплатите са 10 пъти по-ниски. Може би е време да си признаем, че това е така, защото сме 10 пъти по-некадърни от средния европеец и да продължим с личностното си развитие в кръчмите.
Дори предлагам бакалавъра да го удължат с 5-6 години и да се развиваме личностно до към 30, а?



Вижте сега, не си мислете, че не уважавам личностните умения. Напротив, в областта, в която работя, те са от витално значение и всяка обява за работа за ИТ специалист в jobs.bg включва в себе си изисквания по отношение на личностните качества на кандидата. Личностните качества са важни, просто не смятам, че университетът е мястото, където тепърва трябва да започваме да ги развиваме или да се занимаваме основно с тях. Поне аз знам за какво съм платил семестриалните си такси и какво очаквам да получа срещу тях - не търся личностни умения, защото смятам, че вече съм се постарал достатъчно, за да ги развия.
-------------------------
Още по темата:
- Проф. Георги Димитров относно кризата във висшето ни образование
- Кой уби българското висше образование?
- 800 свободни места в СУ след трета класация
- Корупция в УНСС?
- Скандалният ректор на Свищовската академия - Величко Адамов
- Отговорът на човекоядците
- Идиокрация?
- В България има повече първокурсници, отколкото първолаци

3 коментара:

  1. "Второто, което искам да кажа е, че личностните качества би трябвало да се изграждат в начално и средно училище, и в много по-малка степен в университетите. Смешно ще ми е, ако преподавателите започнат да говорят на лекциите си на 21-22 годишни мъже и жени, че видиш ли трябва да са трудолюбиви, постоянни и амбициозни."

    Точно така е. Но в момента в България масата от хората се дели на две групи - едната осъзнава нуждата си от развитие твърде късно и го търси във висшето образование, а другата никога не го осъзнава. Тези, които са го осъзнали късно, сега са по протестите и защитават именно правото си да се развиват като личности, вместо като специалисти, а другите - вероятно и сега са в някое кафе или дискотека... На тези, първите, които така целеустремено сега се "развиват личностните си качества", мога да им пожелая никога да не срещнат разочарованието от собствената си некадърност, обаче се съмнявам, защото ако висшето образование им дава поне това, за което толкова силно се борят, то предполагам, че поне самокритичност ще развият. А на тези вторите - да са си все толкова щастливи. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Всеки уважаващ себе си студент отдавна отиде да учи или работи в чужбина. Тук останахме само некадърниците.

    ОтговорИзтриване
  3. Работната среда като цяло в БГ е "некадърна", а не само сборът от единиците й. Познавам хора, които смятат, че са компетентни, сертифицират се, надъхват се и заминават, не защото са гладни, а защото искат да работят сред хора, които не са келеши, лешпери, скатавки, клюкари, инертници, търтеи, непукисти (в лошия смисъл - да не ти пука за качеството на работата ти и на тази на колектива изобщо), незаинтересовани към това да се развиват, т.к. вече са си намерили и "окопали" зоната на комфорт" и т.н. и т.н. определения от общ х-р, каквито всеки един с поне 1 месец трудов стаж в БГ ОТЛИЧНО познава. МАСАТА, каймата, от която правиш местен сурогат за задоволяване на местния масов вкус, а не първокачествен продукт за износ на "разглезен" пазар.
    Естествено, това е само 1 част от проблема... работният манталитет на българина, който няма как да е друг, т.к. народопсихологически просто сме си мързеи, лентяи, тарикати и келеши.

    ОтговорИзтриване